Telefon Tel Aviv

posted by on 2013.02.09, under Lliterary

В края на февруари Етгар Керет ще представи в България новата си книга на български "Асамтой" от поредицата "Кратки разкази завинаги". Може и да бъде в студиото на фалшименто, дотогава ето няколко музики от него, както и един разказ от новите.

Мy first album… Was Yellow Submarine. I was five and I bought it because I liked the illustration on the record sleeve.

My favourite lyrics… God's Comic by Elvis Costello

My first song I fell in love with…Jushua Fit the Battle of Jericho by The Golden Gate Quartet.

My first gig… I've read a story at an annual event of a literary magazine. Everyone else was old, drunk and angry. I was just happy that somebody wants to listen to my story.

kerettwinkinghighres-2

Мисъл във формата на разказ

Това е разказ за хората, обитавали някога Луната. Днес там вече няма жива душа, но не чак толкова отдавна мястото било гъсто населено. Лунните жители се смятали за по-специални, защото умеели да си намислят мисли в каквато пожелаят форма. На тенджера, на маса и дори на клош панталони. Затова можели да подаряват на приятелките си оригинални подаръци от типа на мисъл за обич във формата на кафеена чаша или мисъл за вечна вярност във формата на ваза.
Всички тези разноформатни мисли били много впечатляващи, но с течение на времето лунните хора стигнали до нещо като договореност всяка мисъл да изглежда по точно определен начин. Например мисълта за майчина любов винаги трябвало да добива облика на завеса, а мисълта за бащина любов – на пепелник, така че в която и къща да влезел човек, още от прага можел да се досети какви мисли в какви форми ще завари подредени върху масичката за чай в хола.
От всички хора на Луната имало само един, който оформял мислите си различно. Млад особняк, дето вечно си блъскал главата над някакви екзистенциални, леко дразнещи въпроси. Една от основните му теории била, че всеки има поне една неповторима мисъл, която прилича единствено на себе си и на въпросния мислещ. Поне една – с цвят, обем и съдържание каквито само този човек притежава.
Мечтата на младежа била да построи космически кораб, да се пусне с него през космоса и да събере накуп всички неповторими мисли. Не ходел по купони, даже почти и не излизал, от сутрин до вечер строял своя космически кораб. Конструирал като двигател една мисъл за чудо, а във формата на кормилния механизъм влял мисъл за чиста логика. Това било само началото. Добавил още много умни мисли, които да му помогнат с навигацията и оцеляването в извънлунното пространство, но съседите му, които го наблюдавали докато работел, забелязали, че непрестанно допуска грешки. Защото само един абсолютно безхаберен човек можел да налее любознателна мисъл във формата на двигател, когато било повече от очевидно, че тя трябва да изглежда като микроскоп. Да не говорим за мисълта за чиста логика, която, ако не искате да стои съвсем кич, би трябвало да е във формата на рафт. Опитали се да му обяснят тези работи, но той не щял и да чуе. Желанието му да открие всички самородни мисли във Вселената минавало границите на добрия вкус, да не говорим за тези на здравия разум.
Една нощ, докато младежът спял, няколко от лунните му съседи се събрали и от жал към него разглобили почти завършения космически кораб на съставни мисли и го преправили. Когато на сутринта младежът се събудил, заварил на мястото на своя космически кораб купчина от рафтове, вази, термоси и микроскопи, наметната с печална мисъл (под формата на бродирана покривка за маса) за любимото му куче, което се било споминало.
Младежът никак не се изненадал приятно. И вместо да благодари, издивял, разпенил се и взел да троши. Лунните хора го гледали онемели. Изобщо не им се нравело подобно поведение. Луната, както знаете, е небесно тяло с много ниска гравитация. А колкото по-ниска е гравитацията на небесното тяло, толкова по-зависимо е то от дисциплината и реда, защото на нещата там ей тонинко им стига, за да си загубят баланса. Ако всеки, който се почувствал огорчен, почнел да вилнее така, чакала ги истинска катастрофа. Накрая, като видели, че младежът няма да миряса, не им останал друг избор, освен да потърсят начин да го спрат. Измислили една самотна мисъл с размери три на три и го вкарали в нея – формата й била на клетка с много нисък таван. И всеки път, когато той случайно докоснел някоя от стените, усещал леден повей, който му напомнял, че е сам.
Точно в тази клетка младежът си намислил една последна отчаяна мисъл във формата на въже, направил клуп и се обесил. Хората на Луната толкова се развълнували от идеята за въже от отчаяние с примка в единия край, че моментално си помислили собствени отчаяни мисли и ги нахлузили на вратовете си. Ето как изчезнали до крак. След тях останала само клетката от самота. Но след сто години космически бури, тя също се разпаднала.
Когато първият космически кораб се прилунил, космонавтите не открили признаци на живот. Само милион кратери. Първо си помислили, че кратерите са всъщност древните гробове на някогашните лунни жители. Едва когато ги разгледали по-отблизо, установили, че това са всъщност едни празни мисли.

 

© Etgar Keret, 2002
© Милена Варзоновцева, превод, 2013
© Нева Мичева, редактор, 2013
© Ина Бъчварова и Владимир Венчарски, оформление, 2013
© Янай Йехиел, фотограф

 

Още няколко разказа от Керет тук

10х Нева!

 

 

pagetop

  • Надай ухо

  • Слушай ни

    Всеки четвъртък. Вече на HD

  • Podcast Feeds

    • Falshimento Podcast
  • Categories

  • Recent Posts

  • Tags

  • Archives